Николай Райнов (1 януари 1889 г. – 2 май 1954 г.)

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.

Николай Райнов, Алманах „Жътва”, 1922 г.

Във всички области на човешкото знание, изкуство и морал, до които се е докоснала всепроникващата мисъл на този Човек-легенда, а всъщност обикновен зидар, духовното е оная сърцевина, която придава особеното и неповторимото и води човешката мисъл и въображение със скорости, които не познават исторически и стилови прегради, онази истина, която разкрива реалното в отвъдното – за да се върне отново при нас в приказните видения на художника, в прозренията на „Сиромах Лазар“, в „Богомилски легенди“ и „Слънчеви приказки“ или в онзи средновековен български княз на надеждата, наречен от народа Боян Магът. А може би във всичко и всички, поели пътя на изпитанието и стремежа към онези върхове на вярата и началото, от които светът става не само по-голям, но и по-красив, и по-добър. В този смисъл Николай Райнов си остава не само един голям пример, но и един от онези учители за всички – за тези, които бяха негови ученици и приятели, за тези, които „закъсняха“ да станат такива, за всички, които могат да заслужат правото да се нарекат негови ученици. Николай Райнов и днес, и утре е онзи голям изпит, при който самоусъвършенстването е закон, съмнението – критерий, надеждата – отговорност, ежедневието – труд. Онзи голям изпит, на който оценките се слагат по истина. Светлин Русев

Неговата енциклопедична личност като писател, изкуствовед, художник го превръща в много сложна и рядко срещана фигура. За съжаление младото поколение знае много малко за него. Аз лично го оприличавам на унгареца Бела Хамваш, на румънеца Мирча Елиаде. Това са ренесансов тип хора с широк спектър от интереси. И тук е разковничето. В нашата държава колосите на културните ни ценности днес са в пълно забвение.  Диана-Мария Райнова-Манева

Николай Иванов Райнов е виден български писател, художник, академик.

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско на 1 януари 1889 г. в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика, и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов. Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата. Предпочита мъдростта на мълчанието пред прибързаните и субективни изявления.

Главен редактор е на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9-10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.

В периода 1918–1919 г. сътрудничи на Гео Милев като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

Стоянъ Атанасовъ, 1938
Стоянъ Атанасовъ, 1938
Логос - Варна, 1994
Логос – Варна, 1994

От спомените на Николай-Райновите съвременници знаем колко силно впечатление е направило първото издание на „Богомилски легенди”. Критиката също не отминава с мълчание новопоявилия се литературен феномен и реагира положително, при все че – напълно в духа на времето си – първите рецензии имат по-скоро информативен, повърхностен характер. Към тях трябва да причислим анонимните отзиви във в. “Софийска вечерна поща” и в. “Мир”. По-подробна и смислена е рецензията на Никола Янев в сп. “Наш живот”. В нея Николай Райнов е наречен “творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали”, а като основно достойнство на стила му е посочено присъствието на “един окършен и пластичен език, претрупан на моста с богата терминология на скъпоценности, бои и цветя, един темп на старинна религиозна реч – някъде размахната до степен на тънко художество, някъде студена и желязна, за да даде една мисъл и една идея – да развенчае стара истина и да запее химн на слънцето в красотата”. Рецензентът обръща внимание и на влиянието на модерните западни философи, но прави уговорката, че техните идеи “са дошли пак от праизвора на философията – Индия”… Едвин Сугарев

През периода 1922–1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.

Написал е и книгата „Светите братя“. Изтъкнат теософ. През 1933 г. (заедно с проф. Благой Мавров и Никола Трифонов) има рядката възможност да се запознае с богомилската книжнина, пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. Считал е богомилството за един от най-значимите етапи в духовното развитие на човечеството. За съжаление, неговите проучвания в тази посока не са публикувани, но в редица произведения („Богомилски легенди”, „Книга за Царете”, „Богомилство и Богомили” и др.) дава ценна информация за богомилството и неговите духовни водачи. Поддържал е връзка с Петър Дънов, основава българската асоциация „Рьорих“

Захарий Стоянов
Захарий Стоянов

Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от православната църква. Възгледите му отстоят твърде далеч от църковната форма на религиозност и еснафската набожност. Девизът на живота му е: „Няма религия, по-висша от Истината!” (източна мъдрост, възприета като мото на теософското общество, основано през 1875 г. в Ню Йорк от Елена Блаватска). През 1924 г. става главен редактор на новото списание „Орфей”, чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа „Орфей”. Списанието излиза само две години. Теософската ложа, функционираща като образователен кръжок за окултни знания, съществува около три години, след което постепенно се разпада. В началото на 1933 г. тя вече е разтурена. Николай Райнов става Първомайстор на масонската ложа „Парсифал” (българска секция на френския орден „Велик Ориент” в рамките на ортодоксалното свободно зидарство). Включва се и в дейността на т.нар. комасонство (смесено свободно зидарство, в чиито редове има и жени). Получава масонско посвещение на 10.12.1929 г. [2]

Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ — 12 тома.

Стоянъ Атанасовъ, 1931-1939
Стоянъ Атанасовъ, 1931-1939

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Председател на СБХ. Неизброими са творците в българската култура, повлияни от Николай Райнов. Академик (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948-1949).

Внучката му Диана Райнова казва за него: „Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория… Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.“

Шедьовър на българското разказно изкуство в радио ефира - “Княз и чума” от Николай Райнов
Шедьовър на българското разказно изкуство в радио ефира – “Княз и чума” от Николай Райнов

Синът му Богомил Райнов си спомня: „Стремеше се да надмогва слабостите си и да не капитулира пред неуспехите, че даже при колебанията си не търсеше лекия път, а винаги мислеше за вярната посока; че макар да възлизаше мъчително и с препъване по стръмнините, никога не предпочете лекото нанадолнище на падението. Грешките той ги заплащаше с цената на личните си духовни и физически сили, които съдбата му бе отпуснала. Успехите си постигаше, за да ги дарява на другите. Горя докрай с енергията на изстрадалото си сърце и угасна в здрача на самотата и хорското безразличие.“

Изследовател на чужди култури и цивилизации, той носи в себе си искрена любов към българското. Познава всички билки по име и по лечебните им свойства. В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история. Независимо от хладния прием на този дял от наследството му той убедително се доказва като енциклопедист по отношение на обема от знанията и размаха на творчеството си.

В историята на българската култура и духовност Николай Райнов ще остане като изключително талантлив белетрист и поет, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, изследовател на фолклора и философ, автор на научни и литературни популяризации, сказчик и преводач. Без всякакво съмнение той постига върхове в естетиката на словесността. Над всичко, обаче, е търсач на Истината. А до нея има безброй пътища, значителна част от които той се стреми лично да изследва и преброди.

Захарий Стоянов, 2009
Захарий Стоянов, 2009

Биография  БГ-Фантастика

Николай Райнов – Българският литературен модернизъм

Литературен свят » Н » Николай Райнов

Николай Райнов – портрет на един мистик

Творби:

Аукционна къща „Виктория“

www.beinsadouno.com

Произведения:

LiterNet 

Словото

chitanka.info

Книги  Книжен пазар

Цитати

Фондация „Проф. Николай Райнов”

Литературен блог „Николай Райнов“

От Извора | Архив | Николай Райнов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s